Носеше го с гордост, насаждаше с него страх у околните и упражняваше власт над тях.

Името му беше Пясъчния човек.

От години той успяваше да остане незабелязан от ФБР и Нюйоркското полицейско управление.

Но повече не можеше да се крие.

Сега имаше цел. Мисия, която не биваше да проваля.

Ниското червеникаво слънце се спускаше над плачещия за ремонт покрив на „Грейдис Ин“, когато Пясъчния човек спря на паркинга. Тази част на Куинс беше в близост до летище „Кенеди“, така че на практика представляваше цял град от евтини хотели. А „Грейдис Ин“ беше дори по-евтин от останалите и онова, което предлагаше, съответстваше на цената му.

Знаеше се, че е бил разкошна частна резиденция до Черния петък през 1929 г., когато собствениците му изгубили цялото си състояние с рухването на Нюйоркската фондова борса, довело до Голямата депресия.

Ако се съдеше по вида на сградата, Голямата депресия още не беше отминала. Клиентелата на хотела се състоеше най-вече от отчаяни или разорени хора.

Парите не бяха проблем за Пясъчния човек.

Охранителните камери обаче бяха.

Петдесет години „Грейдис Ин“ се бе ползвал с добра репутация, но времето и липсата на поддръжка постепенно го бяха превърнали в развалина.

Съдебните власти в Ню Йорк бяха ползвали услугите му няколко години по време на процеси, наемайки стаи за журито, за да бъде държано в изолация. Това бе продължило до момента, в който серийният убиец Джошуа Кейн, самият той избран за съдебен заседател, бе извършил убийство в него. Сега единствените му гости бяха онези, които не можеха да си позволят стая в „Холидей Ин“ и или не знаеха, или пет пари не даваха за кървавата му история.

На малкия паркинг с двайсетина места имаше още две коли.

Едната беше старо комби и очевидно отдавна се намираше там, ако се съдеше по дебелия слой прах и четирите спаднали гуми. Другата, „Тойота“, вероятно беше на дежурния рецепционист.

Пясъчния човек свали раницата си от черния ван без прозорци. Всички правоохранителни органи в Съединените щати вече близо година издирваха този ван. Честата смяна на регистрационните номера му позволяваше да го ползва, без да привлича вниманието им. Той нахлупи бейзболна шапка на главата си и няколко секунди съзерцава възхитено сградата и околните горички.

Боята на фасадата и дограмата на прозорците беше напукана и се лющеше. Керемидите на покрива сякаш щяха да се разхвърчат при първия порив на вятъра; някои от тях вече го бяха направили, а на тяхно място стърчаха туфи трева.

Той се изкачи по стъпалата, пресече огромното фоайе и стигна до рецепцията. Стените бяха покрити с дървена ламперия, която придаваше на помещението внушителен вид. Препарираните еленски глави не допринасяха с нищо за разведряване на атмосферата.