Съучастници

— Госпожо Милър, това, което ще ви кажа, ще ви разстрои сериозно, но за вашата безопасност е важно да знаете истината.

Преди да сервира ужасната истина на Кари Милър, Дилейни изчака няколко секунди, взряна в очите ѝ. Кари вече изглеждаше съсипана и травмирана. Сълзите отмиваха грима от лицето ѝ. Тя подсмръкна и избърса устата си с длан, размазвайки червилото по белите си зъби. Страданието беше могъщ изравнител. През кариерата си Дилейни бе седяла на много канапета с много жени, съобщавайки им лоши новини.

Кари приличаше на всяка от тях.

Бракът ѝ я бе направил богата.

Дилейни знаеше, че Кари е израснала в бедно семейство някъде в Средния запад, дошла е в Ню Йорк, за да стане актриса, и някъде по пътя е срещнала Даниъл Милър. Имаше ли някакво значение дали жените, които бе прегръщала и утешавала на всички тези канапета, поправяха размазаното червило по устните си с „Мейбълин“ за десет долара или с „Кристиан Лубутен“ за деветдесет? Чантата на Кари лежеше отворена върху стъклената салонна масичка и Дилейни с радост забеляза евтиното червило вътре. Парите сякаш не я бяха променили. Което издаваше сила на характера. Тя си каза, че на Кари ще ѝ е нужен всеки грам от тази сила, за да премине през следващата глава от живота си.

— Може ли да ви наричам Кари? — попита тя.

Кари кимна, устните ѝ се поразтвориха, сякаш за да допуснат страхът и ужасът да нахлуят в нея, и тя потръпна.

— Смятаме, че вашият съпруг е убиецът, известен като Пясъчния човек.

Разтворените устни на Кари Милър потрепериха, докато се взираше изпитателно в лицето на Дилейни. Но не каза нищо. Не запротестира, не заяви, че съпругът ѝ е невинен. Това напомни на Дилейни за десетия ѝ рожден ден.

Същия ден баща ѝ почина. Месец преди това бе приет в болница с мозъчен тумор в напреднал стадий, неподлежащ на операция. Сутринта тя се бе отбила да го види, беше в кома. Следобед беше поканила трите си най-близки приятелки на парти с торта. След като те си тръгнаха, майка ѝ си облече палтото, за да отиде отново в болницата, и тогава телефонът иззвъня. Дилейни така и не забрави лицето на майка си в този момент. Сякаш сълзите я бяха лишили от изражение. Сега лицето на Кари беше подобно на нейното. Приличаше на жена, отдавна предчувствала, че ще се случи нещо ужасно, но болката беше много по-силна, отколкото бе очаквала.

— Може ли да ѝ дадете чаша вода? — обърна се Дилейни към един мъж от спецотряда.

Той пристъпи към шкафа, намери чашите, напълни една от крана на мивката и я подаде на Кари. Стискайки я с треперещи ръце, тя я поднесе към устата си.

— Ако знаете къде е, трябва да ми съобщите местонахождението му — каза Дилейни.

— Не знам — отвърна Кари. — И не ме интересува. Не желая да го виждам повече.